Пържена пица

Пържената пица е поредното доказателство за креативността на неаполитанския народ по време на криза. В края на Втората световна война не е имало почти нищо за ядене и хората са били наистина бедни. Дори и неаполитанската пица е била лукс - за направата ѝ са били необходими пещ и дърва, моцарела, домати, които е било трудно да се намерят, а и се оказвали често доста скъпи. Трябвало е да се измисли нещо лесно, от гледна точка на продавача, и нещо евтино, от гледна точка на купувача. Известна била и т.нар. „пица на осем“ - изяждала се е веднага, а се заплащала след осем дни. Така един неаполитанец измислил „пържената пица“, наричана още „пицата на народа“, която най-често се продавала от жените на улицата. Обикновено по време на пърженето пиците се надуват от вътрешната част, а това ги правило идеални за пълнене с различни неща, като например шоколад, или също са били поръсвани със захар. Консумирали се предимно много горещи. Донякъде напомнят на нашите мекици.

   

Пържената пица я виждаме като емблематичен символ  на следвоенния период и във филма на Виторио Де Сика „Златото на Неапол“, където Джакомо Фурия, продавач на пържени пици, търси отчаяно златния пръстен на невярната си жена, в ролята на София Лорен, която се преструва, че го е изгубила при направата на тестото. С този филм може да се придобие една наистина ясна представа за италианския живот след Втората световна война.